Всяко куче в приюта е специално. Някои са игриви, други срамежливи, трети — мъдри и тихи. Пират безспорно беше от онези, които докосват нещо дълбоко в човек— не само сърцето, а и душата. Затова сме безкрайно благодарни, че се появи неговото семейство. Те не търсеха порода, нито съвършенство, а нещо повече – търсеха любов. И я намериха в Пират.
Срещата беше като сцена от филм — момче и куче, които се разпознаха без думи. От този ден нататък Пират вече не беше Пират. Той стана Бруно. И започна да вижда света по-красив, макар и с едно око.
Ето какво ни разказаха неговите хора:
1. Как започна всичко?
Може би това е една от най-често срещаните ситуации в семейства с деца — нашият син, тогава на 10 години, много искаше куче и водехме постоянни „преговори“ по темата. Първоначално посетихме няколко зоомагазина, за да разгледаме малки породи, но тогава осъзнахме, че не искаме да „пазаруваме“ домашен любимец, а да осиновим.
2. Как се спряхте на приюта в Богров?
Съпругът ми случайно попадна на информация в интернет за приюта в Богров. Впечатлиха ни възможностите за разходки с кучетата, които доброволци организират всяка събота. Решихме, че това е чудесна възможност — както да помогнем, така и евентуално да открием нашето бъдещо куче.
3. Отидохте ли с конкретно куче наум или без план?
Бяхме харесали едно куче — Мия, млада и игрива. Съпругът ми и синът ми отидоха с намерението да я разходят. Доброволците обаче им предложиха друго куче — Пирата. Наричаха го така, защото е намерен на улицата само с едно око. Между него и сина ни се получи любов от пръв поглед.
4. Как ви се стори процесът по осиновяване? Как минаха срещите с доброволците и кучето?
Процесът беше максимално улеснен — нямаше административни затруднения, чипирането и всички необходими документи бяха организирани от приюта.
Най-запомнящи се останаха срещите с Пирата (както се казваше тогава) и доброволците — едни от най-внимателните и грижовни хора, които съм срещала. С тяхна помощ преодолях дългогодишния си страх от кучета. Никога не съм си представяла, че ще имам куче у дома, особено пък питбул! Благодарение на тези срещи получих отговори на всичките си въпроси и страхове.
И до днес организираме ежегодна среща между Бруно (така го кръстихме) и „нашите“ доброволци на датата, на която го взехме вкъщи. Той се вълнува като дете, получава подаръци и обич, а ние ги чувстваме като част от нашето семейство.
Безкрайно сме им благодарни!
5. Имахте ли предишен опит с кучета?
За мен и децата това е първото куче. Съпругът ми има опит с други породи.
6. Как преминаха първите дни с Бруно?
Първите дни бяха неспокойни и изпълнени с опознаване. Бруно се оказа голямо, гальовно „коте“ по душа — само външно изглежда като куче. Нужно беше време, за да изградим връзка и доверие. Реалистично, трябваха ни поне шест месеца, за да свикнем взаимно и да започнем да общуваме. Направихме няколко срещи с треньор, който ни научи на базови принципи, но най-важното беше да осъзнаем, че доверието не се учи в „училище за кучета“, а се изгражда — както всяка връзка между живи същества — с търпение и любов.
7. С какви трудности се сблъскахте в началото?
Бруно много бързо изгради хигиенни навици — отне около 3–4 дни. Не е унищожил нищо у дома, с изключение на няколко кучешки легла и безброй въжета — това си е неговата игра. По-голямото предизвикателство беше да разберем как реагира на други кучета и да го научим да ходи на повод. Разхождахме го извън града, където можеше да тича на свобода. В началото беше трудно — не идваше при повикване, особено при наличие на хора или други животни, но с времето и много постоянство се научи.
8. Колко време мина от осиновяването и как стоят нещата сега?
Бруно е с нас от 18 декември 2022 г. и вече е неразделна част от семейството ни. Участва във всички наши пътувания и преживявания. Никога не сме го оставяли на хотел за кучета — пътувал е с нас до Чехия, Унгария, Хърватия, Черна гора, Гърция, Румъния, Македония, Косово, Албания… Изкачвал е върхове с нас — Снежанка, Мургаш, Черни връх… Ходим с него и на море — бил е на къмпинг и в къщи за гости. В началото се плашеше от морето, но сега плува смело и знае, че трябва да стои на сянка под чадъра.
Обича хората, винаги е позитивен при нови срещи, ходи с желание на ветеринар, пътува часове в колата без проблем. Куче-мечта!
9. Какво се промени във вашето семейство след осиновяването на кучето?
Най-видима е промяната при децата ни — двама тийнейджъри, които станаха по-отговорни и грижовни. Общуването с куче ни изгради нови навици и отключи сетива, които не сме знаели, че притежаваме. Вече разчитаме настроението на Бруно само по погледа му и мисля, че това ни направи по-чувствителни и по-добри и в отношенията ни с хората.
10. Бихте ли препоръчали осиновяване на други хора?
Да, винаги! Това е една от най-човечните постъпки, които можем да направим — за себе си и за кучето.
11. Какво бихте посъветвали хората, които обмислят да осиновят куче?
Понякога, за да преодолеем страховете си, трябва да се изправим пред тях. Ние предизвикахме себе си, като осиновихме куче от „страшна порода“ и открихме един истински приятел — Бруно!
Бъдете отговорни и сериозни във вземането на това решение. Обмислете добре плюсовете и минусите според вашия начин на живот, и ако плюсовете надделяват — направете смело крачката. Бъдете готови да отворите дома, сърцето и сетивата си!
Сега Бруно пътува, плува, катери върхове, обича и е обичан. Всяка година се срещаме отново — той ни познава, радва се като дете и раздава целувки. А ние… ние сме щастливи, че сме били част от неговото чудо.
